Поредната средновековна църква е църквата на Елешнишкия манастир. Там се озовахме в края на миналия месец, търсейки дестинация, която да може да се посети в рамките на един следобед. Добре, че около София такива дестинации има в изобилие.

      Имах доста бегла представа как се стига до манастира. Знаех, че село Елешница /бивше Йорданкино/ е някъде под  виадуктите на магистрала Хемус. И като подкарах – карам, карам, един виадукт, втори виадукт, села в подножието, а отбивка с надпис „Елешница” няма. Накрая стигнах разклона за Жерково и завих по него. Подкарах  успоредно на магистралата, от южната и страна и след  малко по страшно разбития път се появи село. На табелата не пишеше Жерково, а леко изненадващото Потоп. /След гуглиране в къщи се оказа, че село Жерково няма, а това е някаква местност с партизански мемориал/.  Продължихме след Потоп-а, и стигнахме следващото село, сгушено с полуразбити къщи под минаващата във висините над него магистрала. Там действително живеят „под моста”. Впрочем, това не пречи хората да са свестни – упътиха ме да карам направо и като видя асфалтов път надясно, нагоре в планината да продължа по него.  Продължих по него и достигнах място, където пътят се разклонява. Тръгва се по десния път , като отляво е реката, която се казва Яковищица, а отдясно гората. Не след дълго се стига до метална ограда зад която е Елешнишкият манастир „Света Богородица”, наричан и „Пречиста” или по името на реката „Яковски” или „Яковищица”. Поне така пише в книгата на Валентина Динева „Софийската Мала Света гора”.

     Както често се случва – било е манастир, сега на мясттото е само мумията му под формата на почивна станция на БТК. Нормално развитие за такива комплекси – пионерски лагер, лудница, болница, почивна станция. Този поне не е минал през един друг чест етап – обор за животни.

    Вътре почиващи нямаше, само възрастен пазач с няколко свои гости.  Въпреки, че както обикновено пишат, че манастирът е основан някъде в праисторията /IX век/  това не се потвърждава от нищо.. Сградите на манастира абсолютно не са интересни – скучни  са, от втората половина на 20 век. Всъщност единственото ценно нещо, освен красотата на природата наоколо е църквата му.

Тя е построена вероятно в края на 15 век. Поне някога е била намирана някаква мраморна плоча с  надпис от 1499 г. и надпис с името на някой си Йован Бакал.

     Църквата е малка, еднокорабна и едноапсидна, с размери 6.80 Х 14.50 м. Има и притвор от запад, който е по-късен и още един открит притвор – галерия от юг.Интересни са фреските, които са от 16 или по-вероятно от 17 век. Всъщност заради тях бях дошъл.

   Заснех ги въпреки тревогата на пазача, който се притесняваше, защото „било забранено да се снима” и ги показвам и на вас.

Оранта от източната стена на външния притвор.



   И малко грешници от сцената на страшния съд на източната стена на вътрешния притвор. Те май не са средновековни, но са интересни.




   Както обикновено се твърди за всички подобни църкви - уж била изписана от Пимен Зографски. Тоя човек е трябвало да се клонира поне в десетина екземпляра ако наистина е направил поне половината стенописи, които му приписват.